За Иконите (само текст, без слики!)

Гледаме стаята, в която преди нас е бил някой, обичан от нас, например баща ни. Той е приготвил всичко и след това си е отишъл. Ние не го виждаме, но във всички предмети от къщата – запалената камина, топлото ядене, приготвената маса – ние "докосваме" присъствието му като дискретна любов... Така и иконата ни показва не самия Бог Отец, а Неговите действия спрямо нас.

Ще се опитамe да потърсим връзката между иконата и несътворената светлина, като изведем седем определения за иконата. Накрая ще резюмираме исихасткия характер на иконографията в седем изречения.

Първото определение, което отлично изразява иконата, принадлежи на Вергилиу Георгиу: "Иконата е прозорец към вечността".

Второто определение: "Иконата е онова, което виждаме при представянето на Успение Богородично. Апостолите, Богородица, Христос са изписани с всички цветове. Христос е обкръжен с едноцветно синя "слава" ("докса") заедно с ангелите, носейки Богородица върху ръцете си като дете". Тук многоцветността представя историческия момент, а едноцветността на синия цвят ни въвежда в есхатологичната реалност, в която Христос въвежда Богородица в пълнота, а не само нейната душа, както някои мислят. Той я води от живота в историята към вечния райски живот. Точно този преход изобразява православната икона".

Третото определение: "Иконата е живопис, която ни представя цялата Църква заедно с Христовото Възнесение". Във връзка с това иконата от богословска гледна точка извира от събитието на Възнесението. Възнесението се свързва с Второто Христово пришествие – тогава ангелите казват, че Христос ще дойде отново по същия начин, по който се възнася, т.е. прославен и възкръснал: "Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето" (Деян.1:11). Възнесението и Второто пришествие се предизобразявят в Преображението и Възкресението Христово. От Тавор произтича свойството на светлината и значението, което има тя за иконографията. В тази връзка това определение може да изразим по последния начин: "Иконата е фото-зография (светло-живопис, светлопис) на Богочовека и целокупното творение".

Четвърто определение: "Иконата е една изобразителна аскеза-упражнение, която има своето начало в "пратворческото небитие" (Зизиулас), което изразява тъмната основа (така наречената "проплазма" на езика на иконографията) и се увенчава с божествената светлина на нарисуваното битие, което блести от светлина като Христос на Тавор. Всяка икона ни подсеща за пречистване и просветление".

Пето определение: “Изразявайки се поетично, можем да кажем, че иконата е живопис, която изразява следната истина на живота. Да речем, че сме решили да отидем в къщата си, която се намира в планината. Там е хладно, пада сняг, духа вятър. Гледаме стаята, в която преди нас е бил някой, обичан от нас, например баща ни. Той е приготвил всичко и след това си е отишъл. Ние не го виждаме, но във всички предмети, които се намират в къщата – в запалената камина, в топлото ядене, в приготвената маса ние "докосваме" присъствието му като дискретна любов. Той е оставил своя печат навсякъде заради нас и любовта му е преобразила негостолюбивата планинска среда в родителска топлина. Така и иконата ни показва не самия Бог Отец, а Неговите действия (енергия) спрямо нас".

Светлината на иконата, освободена от природните закони, осветява лицата, телата, околността-пейзажа и преобразява нарисуваното битие от вътрешноисторическа и преходна във есхатологична, вечна и райска действителност, от раздробен индивид в единна личност.

Шесто определение: "Иконата е една необикновена картина, която представлява пейзажа на нашия свят, но не като преходен, какъвто е сега, а като непреходен, какъвто ще го гледа Бог Отец в есхатона. Тогава възкръсналият Син ще представи на Отца възкръсналите хора и непреходното творение, казвайки Му: Ето Ме и децата, които Бог Отец ми даде".

Седмо определение: "Иконата се противопоставя на разкъсаното и преходно пространство и време чрез фреските в храма, където Литургията се извършва в обкръжението на изобразените светци, манифестиращи своето живо присъствие в Евхаристията".

От гледна точка на изобразителното изкуство от посочените по-горе определения можем да направим следните изводи за иконата като вид живопис:

1. Иконата не е натуралистичен портрет, а светлино-портрет. Тя изразява онтологичното участие на несътворената светлина.

2. Тази светлина превъзхожда природните закони на оптиката. Тя изразява свободата на Несътворения.

3. На иконите Христос не се представя само като една личност. Тайната Христова се разкрива като тайна на Църквата, в която са събрани много светии. Всеки светец, който се изобразява на иконата, носи същата особена светлина, както и Христос, което означава, той че се разкрива като Христос по благодат.

4. Тъй като всяка икона се осветява от трансцедентен извор на светлина, би следвало осветяването да уеднакви по благодат всеки светец с Христа и с останалите светци в онтологична заедност на личностите, т.е. в Църквата.

5. Факт е това, че в православната икона демоните не се изобразяват нито в етичен смисъл (като добри или лоши), нито в естетичен (като грозни или хубави), а в онтологичен – като същества, които разбиват единството на несътворената светлина и поради това се изобразяват мрачни, тъмни, умалени. Това означава, че несътворените енергии са връзката между Бога и творението. Те дават онтологична ипостас на всеки, който е отворен за Бога. А тези, които се отдръпват от любовта Божия, са същества, чието битие е под въпрос (не знаем дали съществуват или не).

6. Във връзка с това иконата ни подсеща за чувството на любовта между Бога и човека не чрез едно индивидуално очистване от нашите страсти, а чрез изчистване на нашите взаимоотношения, които трябва да прочистим от егоизъм и емпатия (Зизиулас).

7. Технотропия – стил, който създава свободно осветление на иконата. Той е самобитен, особен, не прилича на никакво друго изкуство. Несътворените енергии въвеждат в творението изцяло нови реалности. Така че иконата трябва да представя светиите в постоянната автентичност на църковния живот. И независимо че литургичният типик е подражание и повторение, в Църквата поради несътворените енергии няма отегчение, а постоянно излизане от него. Има изненада и възхищение пред несътвореното. Целта на иконата не е да подражава (имитира, копира) предишна икона, а да ни помогне да видим Христос и светиите като напълно ново битие, каквото досега никой не е виждал. Тук намираме особеното и чудното, което отговаря на възхищението и характерността на исихасткото преживяване. И едното и другото е осветеност.

Приведените седем определения и седем извода, които нямахме възможност да анализираме подробно и детайлно, ни разкриват исихасткия характер на православната иконография, който е съществувал още преди исихазма. Той е постоянна реалност през всички фази от развоя на църковната история.

Исихастките спорове са били само повод за разкриването на богословието на св. Григорий Палама за несътворената светлина, която и преди се е изобразявала на иконите. По този начин светият поборник ни помага да разберем дълбокия исихастки характер на иконата, който съществува много преди това.

Превод: Камелия Константинова

Източник: verujem.org