да бе напиша: Еве допускаме дека ти си во право и Вапцаров се усекал како македонец демек не е бугаринар

Нормално не е Бугарин - па неговиот најпознат цитат гласи -
 - ”Ние сме Македонци. Затоа и нашето творештво треба да биде во служба на македонската кауза" (Извор:Никола Вапцаров ,,Реферат,, ,1939)”

Зар туркомонголин кој мрзи се Македонско би напишал нешто вакво за Македонците

да бе напиша: е зашто го пишува на бугарски - ем недоволен ем освестем ама го пише на jазикот да "тугата" земjа

Кажавме дека Бугарско писмо е она кое следи по 1945 - се што е пред 1945 год е користено не само од бугари туку и дел од власи,цигани и др. (сите што сакале да научат) но е засновано на Македонска азбука која е пронајдена од Македонци и ширена од Македонски просветители

да бе напиша: ТЕРИТОРИАЛНА ДИРЕКЦИЯ “ДЪРЖАВЕН АРХИВ” - БЛАГОЕВГРАД Обръщение на Елена Вапцарова, майка на поета Никола Вапцаров по повод анти-българската пропаганда на журналисти от Социалистическа Република Македония. 10.07.1968 г.: "Нека цел свет да ме чуе: "Родината на Вапцаров е България, в която той работи и умря... в почуда бех как такъв поет да е писал своите стихове на чужд език и после чуждите хора да ги превеждат на родния му език. Това пиша аз майката на поета с немощната си ръка."

И јас можам се и сешто да пишувам за моите роднини, ама најважно е што Вапцаров мисли. Тука лежи зајакот.
А мајка му можеби била индоктринирана или пак под притисок. Секој одговара за себе, не за друг.

еве под притисок што е написал

во14 ч. – 23.07.1942 г. - 8 саата пред да биде стреалан

Борбата е безмилостно жестока...

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

на бугарски го е напишал

Изменето од да бе - 07.Декември.2008 во 14:08

знаат те - ништо незнаат - те ко знаеха ке мораше да се обединуваме

Борис III погубва Вапцаров заради 12 500 дка гора

Йонко Вапцаров с 4-годишния Никола, качен на бял кон в Банско, през 1913 г.
От претенциите на царската фамилия през 1933 г. “изчезват” 6 500 дка в Баюва дупка

Борис III погубва великия български поет Никола Вапцаров, като не го помилва заради 12 500 дка гори край Банско. Бащата на Никола - Йонко Вапцаров, е трябвало да купи имотите с пари на Интендантството на името на Фердинанд. За да стане прехвърлянето на горите, Йонко е държал предавателния акт, а близкият до царя д-р Димитър Анков - пълномощното за сделката. По-късно Анков минава на страната на Йонко Вапцаров. Той предава Фердинанд. Казва, че документът е изгорял в пожар през 1919 г. Публикува "липсващия" документ, заради който Фердинанд е "прецакан" с горите.

"Фердинанде, ако ти вкараш България в тази война, черна котка ще мине пътя между нас двамата." Това пише Йонко Вапцаров в телеграма до Негово Величество в началото на Междусъюзническата война през лятото на 1913 г. Сакралната фраза бележи началото на конфликта между Вапцаров и Фердинанд. Разпрата обаче затихва в началото на 1915 г. по време на Първата световна война, когато Йонко Вапцаров спасява живота на пратения на фронта Борис III, който по идея на Фердинанд е трябвало да усети мириса на барут. Край завоя на река Черна пред колата на Борис III избухва граната, която го изхвърля в безсъзнание извън автомобила. Вапцаров го влачи на гръб извън полесражението. Тези случки бележат нататък нееднозначните отношения между Вапцаров и Фердинанд.

Комитата Йонко Вапцаров никога не дава 12 500 дка на Фердинанд, въпреки че държи най-важните документи за горите в местностите Баюва дупка и Сухи дол край Банско. И макар да е упълномощен от царя да купи горите с парите на Интендантството, разкрива десетки години след драматичните събития наследничката на великия македонски комита Мая Вапцарова. Заради конфликта, с общо 12 500 дка бански гори, Борис III не помилва осъдения на смърт син на Йонко - Никола Вапцаров. Вече посмъртно през 1952 г. великият поет става единственият българин, удостоен със Световната награда за мир.

През 1915 г. Фердинанд обикаля югоизточния фронт с Кайзер Вилхелм II и отсяда в Банско в дома на Йонко Вапцаров. Публична тайна е, че двамата са приятели. Очарован от гледката на Пирин, Фердинанд решава да се сдобие с имот в планината и напълно в характера му - без пари или ако може да плати съвсем минимална сума. Няма нищо случайно и след справка в кадастъра се оказва, че общо 12 500 дка гори в местностите Баюва дупка (6500 дка) и Сухи дол (6000 дка) са на вече починалия Хафъз Исса Салиев. Следва размяна на писма, в които Интендантството настоява да ги изкупи независимо чия собственост са. Пряк отговорник по сделката е приближеният до Фердинанд д-р Димитър Анков. За да не се шуми излишно, той решава да прати доверен човек, който да ги придобие, описва историята Григор Николов в книгата си "Мистерии за власт и царски имоти".

Като банскалия Йонко Вапцаров е изпратен в Цариград да намери наследниците на Салиев. Вапцаров пътува чак в Египет, където изнамира Хафъз Мехмед Хафъз Исса Салиев, син на Хафъз Исса. Той е човекът, който притежава пълномощно от трите си сестри и майка си да се разпорежда с имота. Като съвестен изпълнител на волята на Фердинанд Йонко Вапцаров проверява пълномощните в турския нотариат. През лятото на 1916 г., след като открива, че са истински, той сключва договор за покупката на горите. След това се завръща в София да докладва. Той прилага документ за утвърждаване на владение вместо крепостен акт.

Наследниците на агата са му издали частен предавателен акт, заверен в градския съд в Елешехир. Според него Вапцаров има право да дава под наем двете гори, да ги продава (даже окончателно) и да издава документи по прехвърлянето им. Йонко взема от наследниците на горите и пълномощно за Димитър Анков, според което той може да снабди Интендантството с крепостни актове. Никой от двамата обаче не може да продаде горите самостоятелно - Вапцаров държи предавателния документ, а Анков - пълномощното.

Преводът на турските документи става чак на 28 април 1917 г. Йонко очаква да го извикат в Интендантството, за да приключат сделката. Това не става и той решава да пази горите, докато царят не стане техен собственик. Оказва се, че издадените документи в Цариград не са достатъчни за прехвърляне на горите. Интендантството трябва да извади нови, но за това трябва време.

Месец по-късно, през май, Йонко Вапцаров сформира чета, която да охранява масивите. Казва на банскалии, че той лично е купил горите и ще им даде да си пасат добитъка в тях, но няма да разреши това да правят жителите на Разлог. Целта му е да съхрани горите до окончателното им прехвърляне на името на Интендантството на цивилната листа.

През това време Първата световна война е в разгара си. През 1919 г. тя завършва, а България е сред загубилите. Ньойският мирен договор налага запор на имотите на Фердинанд и Борис. Законът за съдене на виновниците за националната катастрофа потвърждава възбраната.

Пет години по-късно цар Борис III отново се сеща за заветните 12 500 дка и кара Интендантството да започне да издирва документите. Следва драматичен обрат - Димитър Анков, който държи пълномощното от Хафъз Исса, казва, че то вече не е у него. Документът бил в къщата му, която изгоряла в пожар през 1919 г. Липсата на този документ прави невъзможно финализирането на сделката.

По-късно банскалията издирва наследниците на имотите, които издават документи на двама души - Йонко Вапцаров получава предавателен акт, а близкият до царя д-р Димитър Анков - пълномощно. Само с тези два документа Фердинанд може да получи горите. Междувременно избухва Първата световна война, а Интендантството започва да търси документите през 1924 г. Тогава Анков казва, че пълномощното не е у него, защото изгоряло в пожар на къщата му през 1919 г. - годината, когато България губи войната и подписва унизителния Ньойски договор. Така Вапцаров прецаква Фердинанд и царската фамилия никога не получава горите. Това е една от основните причини Борис III да не си мръдне пръста, да не помилва и така да спаси живота на сина на Йонко - великия български поет Никола Вапцаров.

Пет години след края на Първата световна война царската фамилия отново е решила да продължи с "пазаруването" на имоти за своя сметка с държавните пари на Интенданството. Царят натоварва службата да изнамери документи, за да може да вземе горите.

Интенданството чинно изпълнява заръката. То изпраща две писма до Генералното консулство в Истанбул през юни и септември 1924 г. Отговорът идва едва през април следващата година през Външното министерство и гласи, че горите не са вписани в кадастралните регистри в Истанбул. През 1926 г. Интендантството пише нови молби до българската легация, която прави обстойна проверка и открива следи от документите в регистрите си. Легацията потвърждава верността на предавателното на Йонко Вапцаров, пълномощното на Димитър Анков, печата на Харджието върху документите за продажба на двата горски масива. Макар съществуването им да е вписано в архивите, липсват преписи на документите. Консулството все пак прави нови преписи, но не може да издаде нов нотариален акт. Той може да бъде издаден само в България и само с уж изгорялото пълномощно.

През 1928 г. Йонко Вапцаров пише дълги обяснения до Интендантството за всеки детайл около взимането на парите, купуването на горите с тях и перипетиите около пълномощното. Българин революционер в кръвта, който е по бойните полета още с четата на Гоце Делчев в края на XIX век, Йонко никога пред никого не разкрива противоречивите залози около прословутите бански гори. Още от малък е закърмен с идеята за Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМРО) и се бори за освобождението на Македония от турско робство и присъединяването й към България.

Дългогодишното приятелство на Вапцаров с Фердинанд не може по никакъв начин да затъмни пристрастията на революционера към ВМРО. Йонко оглавява Организацията в Пиринския край. Наричали го "царя на Пирина". Това е една от причините, заради които Фердинанд се застрахова и пресича възможността на реалния купувач на горите край Банско да продаде масивите сам. Затова пълномощното е издадено на името на Димитър Анков. Отдадеността на Йонко към македонската идея се бие с моралното право да завърши сделката с царя докрай. Натискът върху Йонко от страна на ВМРО, която се нуждае от постоянен приток на пари за оръжие, е огромен. Той успява да му устои дълго време. В продължение на 18 години между 1915 и 1933 г. Йонко Вапцаров балансира между взаимно изключващите се интереси. Вярно, не предприема нищо, за да даде на царя, но и не ги предава на ВМРО. Така горските масиви от 12 500 дка не попадат в ръцете на царската фамилия и остават собственост на българската държава.

Заради твърдоглавието си да се подчини на строгите правила на "войнстващата организация" Йонко влиза в остър конфликт с Ванче Михайлов. През 1933 г. той е отвлечен от центъра на София, закаран е в къща в Кюстендил и е измъчван жестоко. Две години Йонко стои затворен в бъчви и укриван в къщи в Пиринско. Царят е бесен заради изчезването, още повече че по същото време гората в местността Баюва дупка въобще не е включена в емлячните регистри, а тази в Сухи дол е обявена за държавна. Не е ясно дали Йонко не е жертва на надпреварата между Борис и ВМРО кой пръв ще се докопа до заветния документ - пълномощното. През 1935 г. царят "освобождава" Вапцаров. Залогът "пълномощно" по това време му спасява живота. Всеки друг ход в една или друга посока би подписал смъртната му присъда от загубилата конк*рентната битка сила. По това време Йонко вече е изтощен - не е съгласен с методите на Ванче Михайлов, никога няма да прости на Фердинанд, че вкарва България в Първата световна война.

В нито един миг той не предава своето виждане за българската национална идея. Не става и роб на германската корона. Йонко Вапцаров умира през 1938 г., като отнася тайната в гроба. Никога не научава, че 4 години по-късно цената за отстояване на личната му кауза ще заплати синът му Никола Вапцаров.

Заради проклетите 12 500 дка край Банско цар Борис III не си мърда пръста и погубва великия поет и син на Йонко - Никола Йонков Вапцаров. По време на процеса през 1942 г. членове на тогавашния писателски съюз настояват царят да отмени смъртната му присъда. Лично председателят на писателите Стилиян Чилингиров отива на среща с Борис III. Като приятел при приятел на семейството за среща с него моли и майката на поета Елена. Борис остава непреклонен и отказва височайшата си милост.

През 1996 г. Симеон кани на среща внучката на Йонко - Мая Вапцарова, с фразата: “Трябва да си подадем ръка в името на българския народ.” По-късно, през 2004 г., царисти натискат главния прок*рор Никола Филчев да поиска отмяна на смъртната присъда на Вапцаров. Смешен плач, 62 години след смъртта на Вапцаров. Часове преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г., той пише последните си строфи:

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

некеме мекеме

нещем е

О-В МАРМА

Ти ли си, Марма? Колко е меко твоето име, колко е ласкаещо п топло, като че ли ласка на южна любов. Ти ли си, Марма? А защо името ти свива болно всяко българско моряшко сърце? Затова ли, че по на север останаха те, за да не се върнат никога вече. За да не чуят никога яростната симфония на Черно море, да не чуят никога неговата песен, която събира акордите на далечните степи и легендата на родния Балкан? Ти ли си, Марма?

Ний пристигнахме и над нас почна дъжд. Марма, това са нашите сълзи. Отгоре пъплят облаци. Марма, това е черната скръб в сърцата ни. Отдоле морето почна глухо да шуми. Марма, това са ударите на тимпаните от «Кол Славен». Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб, не излизат ли те, със зелени светещи очи, устните им не целуват ли малкия флагщок, много ли са тъжни, много ли скърбят за своето родно море?

Марма, Марма...

 

ЧЕРНО МОРЕ

 

Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите? Аз искам за последен път да изпитам силата на твоята стихия, искам последен път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари...

Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма да те видиме никога... А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни; обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна: обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост.

И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се вижда никакъв бряг.

Прощавай, мое хубаво родно море!